Малка почивка от шумното училище

(продължава от Дворът)
След малко двете задъхани достигнаха до първата линия на дърветата. Хърмаяни беше притеснена, но в този момент се бе съсредоточила в тичането и бе оставила всичко друго на заден план. Наложи се двете да тръгнат по-предпазливо, защото при навлизане в гората имаше опасност да се препънат в някой изгнил пън или дънер.

Хърмаяни погледна озадачено към краката си.
- Какво по...? - така и не можа да довърши думите си, защото почвата под краката им изведнъж рухна, повличайки ги надолу след себе си. Докато падаха, около тях се завъртяха множество прашинки. Хърмаяни усети, че краката и най-после се удариха доста силно в пода и падна. Започна да кашля от появилите се прашинки. Веднага щом въздухът се поразчисти, тя потърси Гуен с поглед...

- Мисля, че си ударих главата, но ще се оправя. - Хърмаяни изохка, докато се изправяше. Застана доста нестабилно на краката си и се наведе, за да помогне на Гуен. - Можеш ли да се изправиш? - момичето отново се разкашля от праха наоколо.

Хърмаяни тръсна главата си и опита с по-елементарна магия, отново нищо не се получи и тя погледна стреснато към Гуен.
- Какво става? Какво е това място?

- Щом и ти не знаеш къде сме, значи имаме голям проблем. - въздъхна Хърмаяни и се огледа, мъчейки се да проникне в тъмнината наоколо с погледа си. - Може би трябва да опитаме да минем през този тунел.

Хърмаяни си пое дълбоко и накъсано въздух.
- Нищо, нищо, има нещо слузесто по стената. - нацупи се момичето и вдигна ръката си, като се зачуди как да се отърве от това, което бе полепнало по нея.

- Не мисля, че някой въобще е идвал тук от доста време. - Хърмаяни бършеше ръката си и вървеше едновременно. Очите и вече бяха започнали да привикват с тъмнината, но нямаше много за гледане в тунела.

Хърмаяни имаше време точно колкото да се огледа, да прецени ситуацията и да действа. Нямаше как да се върнат назад. Полето с остриетата продължаваше доста назад. Тя избута Гуен и двете паднаха точно извън опасната зона, в която остриета продължаваха да никнат от земята като цветя на пролет. очите на Хърмаяни се бяха поразширила от уплахата, а сърцето и биеше лудо в гърдите.
- Гуен, добре ли си?

Хърмаяни се олюля и едва запази равновесие върху малката суха пътечка, която им беше останала.
- Ама къде попаднахме? Това да не е някой от филмите за Индиана Джоунс? - опита да се пошегува тя, докато бе разперила широко ръцете си и пазеше равновесие. Внимателно местеше крак след крак, като със стреснат поглед проследяваше как в краищата си и без това тясната пътечка започва да се рони.

- Мислиш ли, че там има изход? - Хърмаяни не бързаше да се впуска в изучаване на непознатата пещера, вероятно щеше да има още изненади и не знаеше колко точно ще понесе, въпреки че бе смела, но никога не бе попадала в такава ситуация. Едно бе честен дуел между двама магьосници, съвсем друго капани, изскачащи отвсякъде.

- Оооо, няма ли край това? - Хърмаяни се върна обратно до масивната скална маса, търсейки пролука или начин да я премести, но усилията и останаха невъзнаградени. Тя се нацупи недоволно и се върна обратно при Гуен.
- Май нямаме голям избор. - каза и директорката.
- Да, трябва да продължим напред.

Изведнъж на Хърмаяни и се стори, че вижда нещо в сенките и тя спря Гуен с ръката си.
- Гуен, виждаш ли онази сянка? Май не сме сами. - имаше по-тъмно петно близо до едната стена, което приличаше на човек, седнал на пода.

- Това ще се разпадне, ако го отворим. - Хърмаяни гледаше вестника с недоумение. - Има заклинание, което може да го запази, но за съжаление вече установихме, че тук магията просто не действа. Кой мислиш, че е този нещастен човек? - тя бе клекнала до трупа, но не смееше дори да го докосне.