Феритропия (Историята)

Слънцето бавно залязваше и спускаше лъчите си зад клоните на дърветата.Небото започваше да се окрасява в чудни нюанси на жълто,оранжево и розово,в които бавно се вплитаха тъмните краски на настъпващата нощ.Красиво младо момиче се разхождаше по венчелишчетата на красиво цвете и сякаш се рееше над тях.Но тя не бе обикновено момиче.От нея сякаш струеше блестяща светлина и тя изглеждаше толкова финна и нежна сякаш бе изтъкана от слънчевите лъчи.
- Мелора....Мелора .... - дочу тя някой да я вика и без да се обръща или да спира се усмихна и каза:
- Здравей,Селин!Какво правиш тук?Отдавна никой не е идвал в "ничийте земи"!
До нея кацна приказно красива вийла и сви крилете си за да се настани на венчелишчетата.Отдъхна си няколко минути и сякаш събираше сили за да започне разказа си.Мелора усети,че нещо лошо предстои и усмивката й мигом изчезна,а на лицето й се появи тревожно изражение.
- Какво е станало,Селин? - запита тя с треперещ глас.
Вийлата помълча още няколко мига и започна с притеснен глас:
- Мелора,голяма беда е надвиснала над Магическия свят.Демодар събира армиите си и постепенно завзема земите ни,поробва обитателите ни и краде силите ни.Обзет е от най-тъмни чуства и иска да завземе нашитя земи и да се сдобие с невиждана мощ.Половината страна вече е опустошена.Ти си единствената ни надежда!Трябва да съберем отново Пеперудените медальони и да обединим мощта им за да го победим,в противен случай....в противен случай сме обречени! - изрече на един дъх вийлата и се вгледа в лицето й с надежда.
- О,Селин!Това е ужасно! - простена с ужас тя. - Но знаеш,че аз съм безсилна!Когато майка ми бе прокудена от Магическия свят,силата й бе разделена и вплетена в Пеперудените медальони!А те се пазят в родовете на магическите същества!Аз нищо не мога да направя без тях!
- Знам,знам! - каза прпипряно Селин. - Точно това дойдох да ти кажа!Родовете се събраха и решиха да пратят Пазителките на Медальоните при теб и да те помолят за помощ!Ще ни помогнеш ли,Мелора? - погледна я с надежда - Мога ли да доведа Пазителките при теб и да съединиш отново магическата сила на Медальоните?
Мелора се усмихна малко тъжно и погледна вийлата:
- Бих искала,скъпа!Но не мога!Не става така!Пазителките сами трябва да извървят пътя до тук и да докажат че са достойни за честта която им е оказана,поверчвайки им Медальоните!Ако успеят,то аз с радост ще им помогна и ще дам всичко от себе си за да защитя земите и народа си!Но ако те не ме намерят,аз съм безсилна!Ела,ще ти обясня всичко за Пеперудените медальони и за силата на Магическия свят - каза мило тя и я поведе към един приказен дворец,изграден от светлина.Двете влязоха през магически осветените порти и се озоваха в чудна градина.Мелора покани гостенката си да се настани в чашката на едно красиво цвете прдложи й амброзия и започна разказа си:
- Когато майка ми бе свалена от трона,цялата магическа мощ,която тя имаше бе разделена и вплетена в Пеперудените медальони. - започна тя,но Селин я прекъсна.
- А какво стана с нея,Мелора? - попита я тя.
Домакинята се усмихна някак тъжно и отговори със спокоен и някак далечен глас,връщайки се в спомените си.
- Както знаеш има правило магическият и човешкият свят никога да не се смесват.Но разбира се през годините това правило е многократно нарушавано.След като и майка ми наруши вековната забрана и отдаде сърцето си на човек,магическите обитатели се разбонтуваха и я свалиха от трона.Тя се отказа от силите си и ги вплете в Медальоните.След това заедно с баща ми се оттеглиха в "Ничиите земи" и се отдадоха на любовта си.Аз съм плодът на тяхната любов.Но както и ти знаеш,хората са смъртни и след няколко години баща ми почина.Майка ми бе сломена от загубата му и след дълго боледуване,тя също намери покой в смъртта.
- Но нали е безсмъртна?Как ... - запита отново Селин.
- Безсмъртието е дар за магическите създания,но понякога те сами могат да се откажат от него ... Както и да е - махна небрежно с ръка - Да се върнем към по-важната тема - Пеперудените медальони.Те съдържат голяма магическа сила,но сами по себе си са безполезни.За да се отключи мощта им,пазителите им трябва да докажат,че са достойни за тях,да рзкрият сърцата си и да покажат смелостта си...Разбираш ли,Селин,докато пазителките на отключат силите на медальоните,аз не мога да съединя мощта им.Тяхното изпитание ще е да ме намерят,а ти сама знаеш,че това никак не е лесно.И искам да те помоля за услуга - каза тя,като я погледна изпитателно.
- Разбира се - отвърна с готовност Вийлата.
- Искам да им помагаш в изпитанията,да напътстваш пътя им и от време на време да идваш при мен и да ми разказваш как се справят.Но без да им казваш направо къде съм или какво трябва да направят.Мога ли да разчитам на теб? - попита загрижено тя.
- Естествено! - каза решително Селин.
Мелора се усмихна и продължи.
- Добре тогава!Върни се при пазителките и ги заведи при синия оракул в дълбините на черната бездна.Той ще им даде насоки как да ме открият.А сега върви,Селин.Бъдещето на магическият свят е във вашите ръце!
Вийлата кимна разбиращо,прегърна Мелора и отлетя да изпълни мисията си.
**************************************************

И така.Това е началото на историята.Предлагам всяка от вас да опише как разговаря със семейството си и те й казват,че като пазителка на пеперуден медальон трябва да се срещне с другите и да тръгнат да търсят Валеса.А когато минем тази част,ще ви кажа какви идеи имам за по-нататък!

EDIT:Така,редактирах си мнението и вече и Селин е в играта.Сега се очава пазителките да се съберат и да се срещнат с нея.После ще ви дам допълнителни насоки какво точно имам в предвид.

Навън бе топло и ясно утро. Лекият вятър люшкаше нежно листата на дърветата. Зелени и млади те издаваха глухи звуци достъпни само за ушите на горските елфи. Две от дърветата в тази гора бяха различни. Някакси техните клони се бяха преплели и образували стрнна фигура - нещо като врата, но невидима за този, който не я търси. Слънчевите лъчи бяха огрели точно тази част от двете дървета. Внезапно на тази ангелска светлина се появи силуетът на някаква жена. Тя бавно излизаше от "мислената" врата, която както изглеждаше беше невидима. Дълга права и тъмна коса, като цветът на близките дървета, се спускаше нежно по гърба и раменете на тази жена. Но имаше нещо необичайно в нея. Освен че излизаше от невидима врата в клоните на две дървета, тя носеше на гавата си нещо като корона. По-скоро това бе златен венец, символизиращ навярно властта й. Изпод блестящата коса се подаваха две заострени уши. Това определено беше елф.
Тя слезе от дървото толкова грациозно...сякаш летеше. Тръгна напред, явно на сутрешната си разходка из гората. Тя вървеше бавно и се оглеждаше внимателно. Сякаш имаше чувството, че някой я наблюдава. Изведнъж тя насочи дългият си жезъл, който носеше в лявата си ръка към друг елф. Тя го бе усетила веднага и се готвеше да се защити от атака, но когато го погледан в очите свали жезала си и се поклони.
- Здравейте татко - каза тя смирена - Съжалавям...не знаех, че сте Вие - промълви тихо и се изправи
- Добро утро Женевив! Явно дългият, вече колко...800 годишен живот те е научил поне на това - защита. Поздравявам те за бързата реакция.
- Благодаря Ви - отвърна тя и розовите й устни образуваха красива усмивка, а дълбоките й сини очи светнаха. - Какво Ви води тук...толкова далеч от дома? - попита тя
- Както сигурно си разбрала хората все повече и повече нарушават древните закони - плячкосват, поробват, убиват...и то магически създания. Този Демодар - произнесе името и се изплю в близката локва - е такъв мерзавец. Някой трябва да го спре! И точно заради това се събрахме всички родове и решихме да изпратим Пазителките на Пеперудените Медальони при Мелора...в ничиите земи. Нали пазиш още онзи медальон, който ти подарих, когато си замина - попита той и се усмихвна на дъщеря си
- Разбира се! - каза Женевив и докосна леко с пръсти един медальон на врата си. Но какво искаш да кажеш..че аз съм една от тези Пазителки? Аз?! - попита недоумяващо Женевив
- О, да мила моя! Точно ти си! Но защо се учудваш толкова? Винаги си знаела, че има нещо специално в теб...нали затова ни напусна...да откриеш какво е то? Е намери ли го? - попита бащата и погледан елфидата - Така си и мислех. Не се страхувай. Ще трябва да се срещнеш с останалите 3 пазителки. Заедно ще откриете Мелора и ще отървете света ни от този тиранин
- Но татко....аз не мисля, че съм готова за това - измънка леко притеснена Женевив
- И какво? Смяташ да чакаш още 800 години, за да го разбереш ли? Мислех те за по-смела, дъще!
- Така е...прости ми. Но къде трябва да се срещна с тези Пазителки? - попита тя
След това Женевив и баща й се отдалечиха още малко, за да й бъде обяснено всичко. Тя вече знаеше необходимото й и потегли за срещата между Четирите пазителки на Пеперудените медальони...

П.П. Не успях да измисля къде ще се срещнем, така че някой друг може да го опише това място Smile

Тейла се бе събудила рано тази сутрин.Не закуси.Нещо като буца беше заседнало в корема й.Тейла се чудеше какво ли я притеснява...нещо щеше да се случи..усещаше...но какво?Хубаво ли?Лошо ли?Не знаеше.Знаеше само,че единствено може да чака за да разбере.
Тя излезе през малката врата на бабината дървена къщурка.Вдиша голямо количество чист горски въздух,като си мислеше,че това ще я поуспокои.Тейла обичаше чустия въздух...обичаше гората и всичко живо в нея.Тя се покатери на любимото си дърво и седна на един от дългите му,здрави клони.Момичето се облегна на стъблото и погледна към короната на гиганта."Какво става?"каза Тейла на себе си.
Слънцето вече се подаваше зад съседния хълм и първите му лъчи огряваха младата нимфа.Вятътът побутваше леките листа на дърветата и те хвърляха бегли сенки върху красивото лице на Тейла.Няколко ранобудни птички изхвърчаха от гнездата си и изчуруликаха първите си песни за този ден.Всичко изглеждаше нормално...ден като всеки други...но защо се притесняваше толкова?Какво щеше да се случи?
Явно нито слънцето,нито вятъра или пък листата и птичките усещаха нещо.Те бяха заети със своята си работа.
Тейла реши да се върне в къщи.Нещо я привличаше към малката дървена къщурка,сгушена между дърветата.
Момичето тихо прекрачи прага на домът си,за да не събуди старата си баба.Промушна се в кухнята и завари там една старица.Възрастната жена стоеше на стола до масата и гледаше сериозно и изпитателно Тейла,като в същото време й се усмихваше нежно и с любов.
-Бабо?Защо си станала толкова рано.
Старицата не отговори и погледна нещото,което държеше в двете си ръце.
-Какво е това?
-Тейла-жената сякаш не я слушаше.-Тейла...ето,че дойде и този момент.
-Какъв момент?-прекъсна баба си Тейла.
-Както сама виждаш-старицата отново не я слушаше-в момента Магическия свят изживява тежки времена.Налага се да се вземат мерки...иначе ще бъдем загубени...Пазех това в тайна-старата нимфа започна да развива нещото,което държеше.То беше увито в лека копринена кърпичка с цвета на узрели праскови-Не съм ти казвала нищо за този медальон...мислех,че няма да се наложи..а и исках да те предпазя.Сега те излагам на ужасен риск,но вярвам че ще успееш и ще защитиш света ни!
Тейла гледаше баба си и не разбираше абсолютно нищо от това което й говори.
-Това е един по Пеперудените медальони.Аз съм ти разказвала за Валеса и за ужасната й съдба,но не съм споменавала нищо за Пеперудените медальони...познавам авантюристичния ти дух и жаждата ти за приключения...знаех,че ще тръгнеш да търсиш тези медальони...Когато Валеса била свалена от престола си,Тейла,тя разделила могъщата си сила в четири Пеперудени медальона,които били поверени на най-силните представители на всеки род-елфи,феи,нимфи и русалки.Аз и ти сме от един от тези родове.На нимфите.Този медальон ми бе поверен...в него се съдържа голяма магическа сила,но без останалите медальони няма никаква стойност.Когато Четирите медальона се съберат дъщерята на Валеса ще може да обедини силите им и да победи ужасният,зъл тиранин-Демодар.За това е много важно дъщерята на Валеса са се сдобие с тези медальони.Но те трябва да й бъдат донесени от Четитите Пазителки на медальоните.Една от тези пазителки си точно ти,Тейла.
Младата нимфа вече разбираше "на къде бие" баба й.Усмивка озари лицети на младото момиче.
-О,бабо!-всеки друг на нейно място би се оплашил...но Тейла се зарадва.Приключения!О,колко приключения щеше да изживее!Щеше да се срещне с другите Пазителки и да мине през ужасни изпитания.Накрая щеше да получи признанието на дъщерята на могъщата Валеса и целият Магически свят!-О,бабо!-продължи Тейла-Кажи ми че не сънувам!
Старицата не отговори нищо,а само стана и закачи красивият медальон на тънката шия на внучката си.
-Тръгвай!Още сега!Не ти трябва нищо.Само ме прегърни и върви,момиче!-бабата се усмихваше толкова нежно.Очите й се насълзиха и няколко сълзи се отрониха от старите й,видели толкова много,очи.Тейла не разбра защо плаче баба й.От мъка,че се разделя с любимата си внучка или от радост,че има честа да каже това на момичето и да й даде медальона.Тейла не разбираше колко специална е.Тя беше една от Четитите пазителки.Пазителки,които щяха да направят много и да се прочуят в целия Магически свят.Пазителки,които щяха да спечелят уважението на всички същества.
Тейла прегърна баба си,която й пожела успех и изтича навън.Тичаше към бъдещето..към това което я очакваше...

Гост

В тъмните дълбини на океана, където рядко достигаха слънчеви лъчи лежеше двореца на морския крал. Човешки очи никога не биха могли да си представят великолепието и красотатата на високите стени, по които блестяха перли, прекрасните градини, в които водораслите сякаш образуваха свой собствен океан от зеленина, а мидите блестяха като китни подводни цветя. Дворецът бе отворен за всички и редовно пасаж от разноцветни рибки преминаваше през двора и през порта, за да се срещне с кралското семейство.
Електра се носеше във вода, но спокойствието около нея не и вдъхваше доверие. Многогодишният и опит и подсказваше, че се готви нещо голямо, нещо паметно, което щеше да промени живота на обитателите на морския свят, а може би и на останалите същества. Дългата и коса се полушваше леко от подводните движения, докато от най-високата кула на двореца наблюдаваше множеството, минаващо през входната врата. Самият факт, че посетителите бяха толкова много беше странен, но още по-странна бе тишината, която ги обгръщаше. Никой не смееше дори да вдигне глава и да поговори със съседа си.
След като реши, че напрежението вече е непоносимо, тя заплува надолу, запътвайки се към покоите на майка си. Ако имаше някой, който щеше да и каже какво става, то това беше тя. Красивата кралица тъкмо подреждаше къдравите си коси, когато дъщеря и почука и връхлетя в стаята, без да чака отговор. Познавайки Електра, тя веднага разбра разтревоженото и изражение.
- Какво те мъчи, дъще?
- Напрежението, майко. Какво става?
- Винаги си била такава, дъще, улавяш неща, които другите не забелязват.
- Майко?
- Да, ще ти обясня. Търпение, скъпа.
- Слушам те.
С мелодичния си глас майка и започна да и разказва историята на пеперудените медальони и Електра можеше само да слуша, сякаш бе в транс. Картини се редяха пред очите и, сякаш сама бе присъствала на тези събития. С всяка следваща дума в главата и започваше да се оформя и причината за напрежението, което властваше в царството тази сутрин.
Преди още кралицата да успее да продължи с мисията, която щеше да легне на плещите на младоликата и дъщеря, Електра сама се обади.
- Аз трябва да взема медальона и де се срещна с другите пазителки.
- Точно така, скъпа. – майка и доплува до малка кутия, изработена от най-добрите майстори в кралството. Електра я бе виждала и преди, но никога не и бяха позволявали дори да надникне в нея. Сега майка и сама отвори капачето, инкрустирано със скъпоценни камъни и бисери и показа красивия медальон с форма на пеперуда. – Вземи го, детето ми, сега всички разчитата на теб.
Електра протегна ръката си и внимателно го извади от кутията.
- Благодаря ти за доверието, майко.
- Знам, че ще се справиш, детето ми, но се пази. – устните на кралицата докоснаха бледото чело на Електра и за миг мисълта да бъде далеч от близките си проряза сърцето и. Но чувството за дълг бе много по-силно от носталгията и и тя кимна бавно.
- По-добре да тръгна още сега.
- Така е. Колкото по-малко същества те видят, толкова по-добре.
- Ще се постарая.
- Върни се скоро, дъще.
- След като изпълня дълга си, майко.
Електра се обърна и напусна покоите на майка си. Умът и бе объркан от новопостъпилата информация, но постепенно започна да систематизира и анализира събитията, докато се отдалечаваше от двореца. Никой не бе забелязал как принцесата се бе измъкнала като сянка от един от по-малките изходи и бе поела в неизвестна за никой друг посока, следвайки съдбата и дълга си.

Беше топло утро.Слънцето Обагряше небето в приказни цветове.Природата бе разцъфнала.Навсякъде в гората беше тихо и спокойно.Лек вертрец разлюляваше листата на дърветата и младата зелена трева.Птичките пееха,а зайчетата тъкмо излизаха да потърсят закуска.Изабел се бе събусила отдавна,но този път не бе излязла да погали заичетата и сърнчките.Тя седеше в леглото си и мислеше за това,което бе сънувала.Сънят й изглеждаше толкова реален,всякаш наистина се бе случил.Скоро на вратата й се похлопа.
-Влез!-в отговор пророни Изабел.
В стаята нахлу приемният й баща.Тя не го харесваше и меко казано не можеше да го понася.
-Какво искаш?-тосна се момичето.
-Слезни за закуска.
-Няма да закусвам.
Мъжът се ухили злобно,след това излезе от стаята като тресна вратата зад себе си.Феята се отпусна на леглото.Взе красивата си златна флейта и излезе от стаята.Слезе надало по стълбите и излезе от домът си.Домът на феята представляваше едно оргомно дърво.Най-голямото и древното в гората.Беше високо колко 10 м и много широко.Листата му бяха големи и зелени,а цветовете-розови.Феята се промуши през пролуката,служеща за вход,разпери огромните си крила и се запъти към езерцето в средата на огромната гора.Седна на единия му бряг и се загледа в ортажението си.Черните й коси се спускахапочти до кръста,а в катранените очи се четеше безпокойство.Скоро вдигна глава и приближи флейтата до розовите си устни.От нея започна да излиза красива мелодия,носена от лекия ветрец.Тя звучеше и всякаш се блъскаше във всяко дърво.Листата всякаш попиваха звуците и потрепваха радостно.Скоро до нея се приближи една сърничка.Беше млада и красива,също като феята.Изабел спря да свири и продегна ръка.Сърната я побутна радостно с муцунката си,а по лицето на младата фея се разля красива усмивка.Не след дълго до нея кацна майка й.Изабел я погледна,но не каза нищо.
-Знаех,че си тук.-пророни майка й.
Младата фея я погледна и отвърна:
-Предположих,прекарвам много време тук.
Настана катко мълчание,нарушено от Царицата:
-Изи,трябва да ти кажа нещо много сериозно.
-Слушам те.
И майка й започна разказа още от самото начола.Изабел слушаше с интерес,а в съзнанието й се гонеха сцени и картини от думите на майка й.Тя дишаше бавно и съсредоточено гледаше към майка си.Когато приключи разказа си Царицата извади една кутийка и я отвори.От нея извади красив медальон във формата на пеперуда и го сложи на врата на Изабел.
-От теб...
-От мен се очаква да се срещна с останалите Пазителки и да намерим Мелора.
-Точно,така скъпа.Пътят ще е труден и изпълнен с препядствия,но знам,че ще се справиш.
Изабел помълча няколко секунди,за да премисли всичко до тук.Майка й често й повтаряше,че е специална,но тя дори не бе и предполагала,че от нея зависеше бъдещето на магическите създания.Знаеше,че всяка грешка може да се окаже фатална,а ако не успееше да стигне до Мелора може би целия магически свят щеше да е обречен.
Тя стана и си пое дълбоко въздух.Макйа й стана й я прегърна.
-Ще се видим след като изпълня дълга си,майко!-отсече тя.
Майка й кимна и се усмихна.Изабел отново разпеси красивите си крила и полетя.Полетя към нови светове и приключения,към дълга си...

Слънцето бавно се скриваше зад хоризонта,обаграйки с последните си алени лъчи измъченият облик на земята.Във въздуха се носеше тежкият мирис на страх,смърт и разруха.В настъпващият мрак ясно се открояваше тъмната сянка на злокобен замък,надвиснал над земята като черен хищник,готвещ се да я смаже.В най-високата му кула се намираха покоите на Демодар - владетеля на хората.Той крачеше нервно из просторната стая,наблюдавайки залеза.Внезапното почукване на вратата,го сепна и той отвори,изгарян от любопитство,да разбере кой е дръзнал да го обеспокои.В стаята влезе един от войниците му и се поклони почти до земята:
- Господарю,шпионите ни току що се върнаха с новини от Магическия Свят - започна той притеснено,без да вдига погледа си от каменния под.
Демодар се приближи до него и запита с нетърпение.
- Е,какво са научили?
Войникът преглътна и отговори с треперещ глас:
- Господарю,говори се,че древните магически родове са се събрали и са решили да пратят Пазителките при Валеса...Те вярват,че така ще съумеят да обединят моща си и да вземат надмощие във войната ...
Домодар изсумтя презрително и заговори с почти съскащ глас:
- Глупави създания!Валеса е мъртва!Какво може да стори?Нима мислят,че имат шанс срещу моята мощ...Сега,след като се сдобих с Меча на Сътворението?!Подли горски твари ... ще ги науча аз ...
- Ннно,господарю,простете ... - започна нерешително войника - Говори се,че пазителките са тръгнали към Ничиите Земи за да се срещнат с Мелора,дъщерята на Аарон и Валеса ... Вярват в някакво предсказание,според което детето на великите смъртен и бесмъртен ще се сдобие с нужната мощ за да скрепи мира между магическия и човешкия свят ...
- Глупости! - изрева Демодар - Не се е родил и не ще се роди човек или звяр,който да мери мощта си с моята!Съберете войските и ги нападнете!Избийте ненужните,доведете ми слилните.Нека усетят нашите възможности!
- Да,господарю! - изрече с треперещ глас войника,поклони се и напусна стаята.